1. Определението, с което се уважава искане за конституиране като страна в процеса на частен обвинител и/или граждански ищец, не подлежи на проверка от въззивната инстанция по реда на глава ХVI НПК. То подлежи на обжалване заедно с присъдата по реда на глава ХV НПК.

2. Отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса частен обвинител подлежи на обжалване отделно от присъдата по реда на чл. 344, ал. 3 НПК.

Право на частна жалба срещу отказа на първоинстанционния съд да допусне частен обвинител до участие в процеса имат лицата, сезирали съда с такова искане.

3. Отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса граждански ищец не подлежи на обжалване.

Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 10 от 2003 г.

Докладчик съдия Ружена Керанова

Председателят на Върховния касационен съд на Република България, на основание чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 84, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт е направил предложение, Общото събрание на наказателната колегия да се произнесе с тълкувателно решение по приложението на чл. 344, ал. 2 и 3 НПК във връзка с конституирането на пострадалия от престъплението като частен обвинител и/или граждански ищец и да отговори на следните въпроси:

1. Подлежи ли на обжалване отделно от присъдата (по реда на чл. 344, ал. 3 НПК) определението на първоинстанционния съд, с което се уважава искането за конституиране като страна в процеса на частен обвинител и/или граждански ищец или редът за инстанционен контрол на такова определение е по чл. 344, ал. 2 НПК? Кои са легитимираните жалбоподатели?

2. Подлежи ли на обжалване отделно от присъдата (по реда на чл. 344, ал. 3 НПК) отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса частен обвинител или редът за инстанционен контрол на такъв отказ е по чл. 344, ал. 2 НПК? Кои са легитимираните жалбоподатели?

3. Подлежи ли на обжалване отделно от присъдата (по реда на чл. 344, ал. 3 НПК) отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса граждански ищец или редът за инстанционен контрол на такъв отказ е по чл. 344, ал. 2 НПК? Кои са легитимираните жалбоподатели?

Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд на Република България, за да се произнесе, взе предвид следното:

След като обвинителният акт бъде внесен в съда, състезателният принцип, върху който е изграден наказателният процес, се разгръща в цялост. Конституират се страните, между които ще се развие съдебното производство, като за задължителните страни – прокурор и подсъдим, това става ex lege, без да е необходим акт на съда.

Установяването на пострадалия и неговите наследници, учрежденията и юридическите лица, претърпели вреди от престъплението като граждански ищци, респективно участието на пострадалия като частен обвинител, е следствие от упражненото диспозитивно право за участие в съдебната фаза на наказателния процес. Гражданският ищец и частният обвинител не са задължителни страни, без които процесът не може да се развие. Това налага те да бъдат конституирани в процеса с формален акт.

Преди изменението на НПК със ЗИДНПК (ДВ, бр. 50/2003 г.) законодателят изрично бе предвидил, при подготовка на съдебното заседание съдията-докладчик да се произнесе и по искания относно лицата, които се допускат до участие в съдебното производство – чл. 255, ал. 1, т. 3 НПК (изм.).

Законодателната промяна на чл. 254, чл. 255 и чл. 247б НПК (ЗИДНПК, ДВ, бр. 50/2003 г.) ограничи правомощията на съдията- докладчик по въпросите за конституиране на допълнителните страни в процеса. При действащото законодателство, по искането за конституиране на страна се произнася съдът, като няма пречка това да стане преди откритото съдебно заседание.

В практиката по наказателни дела се застъпват две противоположни становища по приложението на чл. 344, ал. 2 и 3 НПК, във връзка с конституирането на пострадалия от престъплението като частен обвинител и/или граждански ищец.

Според едното становище, определението, с което се уважава искането за конституиране като страна в процеса на частен обвинител и/или граждански ищец, не подлежи на проверка от въззивната инстанция отделно от присъдата. То се проверява заедно с нея по протест на прокурора и/или по жалба на подсъдимия по реда на чл. 344, ал. 2 НПК. Определенията, с които се отказва конституиране на частен обвинител и/или граждански ищец, не подлежат на инстанционен контрол нито по реда на чл. 344, ал. 3 НПК, нито по реда на чл. 344, ал. 2 НПК.

Според другото, всички определения подлежат на проверка от въззивния съд по реда на чл. 344, ал. 3 НПК.

Първото становище се обосновава с аргументи, че искането за конституиране на страни намира своето правно основание в чл. 273, ал. 2 НПК. Разпоредбите на чл. 53, ал. 3 и чл. 61, ал. 4 НПК предвиждат краен срок за предявяване на искания за конституиране – началото на съдебното следствие пред първата инстанция. Систематичното място на разпоредбата на чл. 273, ал. 2 НПК напълно съответства на така определения краен срок.

Този подход към тълкуването на закона е неправилен. Решаването на дискусионния въпрос следва да се търси в принципните положения на наказателния процес, в същността на направените искания от пострадалия и произнасянето на съда.

Разпоредбата на чл. 273, ал. 2 НПК предвижда произнасяне на съда по искания на “страните”. Следователно, решението на съда не може да се основава на чл. 273, ал. 2 НПК, доколкото пострадалият все още не е страна. Още повече, че характерът на исканията по чл. 273 НПК е ограничен само до доказателствата и реда на съдебното следствие.

Затова по искането на пострадалия за встъпване като частен обвинител и/или граждански ищец съдът се произнася с определение (арг. от чл. 40 НПК), основано на чл. 52 и чл. 60 НПК.

Това определение дефинитивно не е включено в кръга на определенията по чл. 344, ал. 1 и 2 НПК, което поставя и въпроса за възможен инстанционен контрол по чл. 344, ал. 3 НПК. Разрешаването му зависи от характера на определението на съда – позитивни определения, които допускат установяването на акцесорните страни в процеса и негативни – с които това е отказано.

1. Правото на обжалване е неотменима част от установеното с Конституцията на Република България и Наказателно-процесуалния кодекс право на гражданите на защита (чл. 122, ал. 1 КРБ; чл. 51, чл. 55, чл. 63, чл. 66 НПК).

По своята същност правото на обжалване е гарантирана от закона процесуална възможност на субектите на правото на защита, да предизвикат посредством съответното процесуално средство – жалба, проверка на законосъобразността и обосноваността на дадени решения. Както всяко процесуално право, и правото на обжалване не е самоцелно. Упражняването му предполага то да е необходимо за пълноценното и ефективно осъществяване на защитата (чл. 14, ал. 3 НПК).

Определението, с което съдът уважава искането за конституиране на пострадалия като граждански ищец и/или частен обвинител, реализира неговото диспозитивно право за встъпване и участие в наказателния процес. Доброволният, диспозитивен характер на това право предопределя липсата на правен интерес от обжалване за пострадалия, тъй като с него не се накърняват правата и законните му интереси.

От гледна точка на подсъдимия и гражданския ответник, защитата срещу незаконосъобразното конституиране на частен обвинител и/или граждански ищец е гарантираната възможност, посредством жалба да оспорят правилността на присъдата пред въззивният съд.

Прокурорът на основание чл. 43, ал. 2, т. 3 НПК във вр. с чл. 317, ал. 2 НПК всякога може да протестира първоинстанционната присъда, когато е налице незаконосъобразно конституиране на страна.

Изложеното налага извода, че определението, с което се уважава искане за конституиране като страна в процеса на частен обвинител и/или граждански ищец, не подлежи на проверка от въззивната инстанция по реда на глава ХVI НПК, независимо че не е посочено изрично в разпоредбата на чл. 344, ал. 2 НПК. Такова определение подлежи на обжалване заедно с присъдата по реда на глава ХV, тъй като самото незаконосъобразно конституиране води до неправилността й. По начало изброяването в чл. 344, ал. 2 НПК не е изчерпателно. Примери в тази насока са определенията на съда, с които се назначава защитник при условията на чл. 70 НПК, определенията по чл. 115, ал. 2 НПК.

2. Съдът може да остави без уважение искането на пострадалия да бъде конституиран като частен обвинител. Тогава пострадалият от престъплението ще остане извън кръга на страните в съдебното производство. В този случай би могло да се приеме, че актът, с който пострадалият не се допуска до участие в процеса, не подлежи на обжалване, тъй като това право е признато само на страните.

Такова решение е неправилно, разглеждано от гледна точка на същността на достъпа до правосъдие, на установеното в Конституцията на Република България право на защита, както и на основната задача на наказателния процес.

Невъзможността да се инициира наказателно производство или да се участва в такова производство би могла да се разглежда като отказ от ефективно средство за защита на лицата, чиито права или законни интереси са нарушени.

Нормата на чл. 56 от Конституцията на Република България установява най-широко съдържанието на правото на защита. Това право предполага задължение за държавата, чрез законодателството и прилагането на законите, да обезпечи ефективна възможност на гражданите да защитят нарушените или застрашените си права пред съдебни органи. Тази разпоредба в наказателния процес не трябва да се ограничава само до обвиняемия. В равна степен тя се отнася и до пострадалия, чиито нарушени права са основание за възникване на материалното правоотношение между държавата и извършителя.

Основната задача на наказателния процес (чл. 1, ал. 2 НПК), включва защита от престъпни посегателства на правата и законните интереси на гражданите. Тя се постига при осъществяването на непосредствената задача (чл. 1, ал. 1 НПК), по всяко наказателно дело. Законът допуска участието на пострадалия като акцесорна страна в процеса, за да допринесе с активното си процесуално поведение за постановяването на правилен съдебен акт. Така той не само съдейства за осъществяване на правосъдието, но и за пълноценна защита на накърнените му с престъплението права и законни интереси.

Ето защо правото на пострадалия от престъплението да изисква проверка на съдебния акт, с който е отказано участието му в процеса като частен обвинител, следва да се преценява от гледна точка на възможността му, чрез достъп до съд ефективно да защити своите интереси.

Подобно законодателно решение е прието и с разпоредбата на чл. 237, ал. 3 НПК, гарантираща правото на пострадалия да обжалва пред съд постановлението на прокурора, с което се прекратява наказателното производство.

С оглед нормалното протичане на процеса е разумно, когато първоинстанционният съд откаже на пострадалия участие като частен обвинител, да не дава ход на съдебното следствие преди влизане на определението в сила, а при жалба – да спре изпълнението съгласно чл. 346 НПК. Това не би довело до нарушаване на принципа за “разумен срок” – чл. 6, т. 1 ЕКПЧОС, тъй като в производството по глава ХVI НПК е залегнала идеята за бързо процесуално развитие. Гаранции за последното са установените правомощия на първоинстанционния съд да отмени сам определението си (чл. 347 НПК); кратките срокове, предвидени от законодателя за обжалването му; редът, по който се разглежда жалбата – по правило в разпоредително заседание; и не на последно място правомощията на въззивната инстанция – при отмяна на определението сама да реши въпросите по частната жалба.

Последната хипотеза налага да се внесе още едно уточнение. Вътрешното убеждение на въззивния съд, отменил определението, с което е отхвърлено искането за конституиране на частен обвинител, не може да обвърже последващия въззивен състав, проверяващ правилността на присъдата. Обстоятелствата, предмет на въззивен контрол, имат различен обем. В първия случай съдът ще провери обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл. 53, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 52 НПК, от установените данни към този момент, а във втория – обемът е съществено разширен с оглед естеството на пределите на въззивната проверка.

От гореизложеното следва принципното заключение, че съдебната практика, отричаща възможността пострадалият да обжалва определението, с което съдът оставя без уважение искането му да се конституира като частен обвинител, е неправилна. Такова определение подлежи на обжалване по реда на глава ХVI, чл. 344, ал. 3 и сл. НПК.

Право на жалба срещу отказа на първоинстанционния съд да допусне частен обвинител до участие в процеса имат лицата, сезирали съда с такова искане.

Подсъдимият няма правен интерес от обжалването на определението, тъй като то не засяга негови права и законни интереси.

Прокурорът също не може да обжалва определението, защото само пострадалият може да упражни правото си на участие (чл. 52 НПК).

3. Съвместното разглеждане на гражданския иск в наказателния процес е отклонение от общото правило, че наказателната отговорност се реализира и осъществява по НПК, а гражданската – по ГПК. Това правило е обусловено от идеята за процесуална икономия. Гражданският иск може да бъде допуснат за съвместно разглеждане в наказателното дело, само ако са налице всички предвидени за това условия.

Наказателно-процесуалният кодекс съдържа ясни указания, при какви обективни предпоставки съдът може да не приеме искането за разглеждане на гражданския иск и конституиране на граждански ищец и при какви обективни предпоставки е длъжен да го уважи.

Когато молбата за предявяване на гражданския иск не съответства на изискванията на чл. 61, ал. 1 НПК и подателят й не може да отстрани недостатъците до даване ход на съдебното следствие или се установи, че гражданският иск е предявен и по реда на ГПК, тогава съдът, като се основава на тези данни, следва да откаже приемането на граждански иск и установяването на пострадалия като граждански ищец. В наказателния процес не може да се развие производство, аналогично на това по чл. 100, ал. 2, изр. 2 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 64, ал. 2 НПК, разглеждането на гражданския иск не може да стане причина за отлагане на делото. Забавянето на наказателното дело при положение, че за пострадалия остава възможността да предяви претенцията си пред граждански съд, ще се окаже несъвместимо с непосредствената задача на наказателния процес-разкриване на престъплението, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона.

Правото на участие като страна по гражданския иск не може да бъде упражнявано във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно наказателно правосъдие.

От гледна точка на достъпа до правосъдие следва да се постави въпросът, дали такова решение няма да доведе до ограничаване на права, тъй като резултатът от наказателното производство може да е от значение при определянето им.

Фактът, че правото признава определен интерес, не означава, че при неговото застрашаване е възможно да се иска участие в производство, което се счита за по-благоприятно от друго, ако последното все пак може да предостави необходимата защита. Такова решение не противоречи на практиката на институциите на Съвета на Европа по приложението на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека (виж : решението на Европейския съд по правата на човека по делото Асенов и други срещу България).

В контекста на достъпа до правосъдие, на пострадалия е признато правото да участва (да обжалва отказа) в процеса като частен обвинител, и да изисква присъда, благоприятна за интересите му. Последното значително улеснява реализирането на гражданската претенция, с оглед задължителната сила на присъдата по смисъла на чл. 372, ал. 2 НПК и чл. 222 ГПК.

В действащото ни законодателство са възприети институти, при които е допуснато ограничаване на процесуалната възможност на пострадалия да встъпи като страна в процеса при т. нар. “диференцирани процедури” – глава ХХ, раздел IV и V НПК (Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и прекратяване на наказателното производство със споразумение). Въвеждането им е продиктувано от идеята за бързото приключване на материалноправното правоотношение между държавата и извършителя на престъплението, като същевременно са защитени интересите на пострадалия за обезвреда. Възстановяването, респективно обезпечаването на причинените от престъплението имуществени вреди не зависи от волята на пострадалия, нито от встъпването му като страна в процеса.

Само в една хипотеза законодателят изрично е предвидил, че с внасянето на обвинителния акт в съда, гражданският иск се счита за предявен в наказателния процес – чл. 61, ал. 3 НПК, като въпросът за приемането му е решен по силата на закона.

От казаното до тук следва принципното заключение, че отказът на първоинстанционния съд да допусне пострадалия до участие в процеса като граждански ищец не подлежи на инстанционен съдебен контрол.

Гарантираната възможност, искът по чл. 45 ЗЗД да бъде предявен по реда на ГПК, както и обективните предпоставки, при които наказателният съд не може да откаже разглеждане на такъв иск в наказателния процес, е съответно на изискването за справедлив процес от гледна точка на достъпа до правосъдие.

Тези гаранции, ведно с идеята на чл. 64, ал. 2 НПК, мотивират различния подход към осъществяване на инстанционен съдебен контрол върху отказа на съда да бъде конституиран пострадалият като частен обвинител и и/или граждански ищец.

По тези съображения и на основание чл. 84, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт, Общото събрание на наказателната колегия на Върховния касационен съд

РЕШИ:

1. Определението, с което се уважава искане за конституиране като страна в процеса на частен обвинител и/или граждански ищец, не подлежи на проверка от въззивната инстанция по реда на глава ХVI НПК. То подлежи на обжалване заедно с присъдата по реда на глава ХV НПК.

2. Отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса частен обвинител подлежи на обжалване отделно от присъдата по реда на чл. 344, ал. 3 НПК.

Право на частна жалба срещу отказа на първоинстанционния съд да допусне частен обвинител до участие в процеса имат лицата, сезирали съда с такова искане.

3. Отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса граждански ищец не подлежи на обжалване.

Особено мнение по пункт 3-ти на Тълкувателно решение на ОСНК на ВКС № 2/2003 г. постановено по н.д. № 2/2003 г.

Процесуалните предпоставки за участие на пострадалият като граждански ищец и частен обвинител в наказателния процес са едни и същи. Налице е и идентичност на основанието за упражняване правото на жалба и за реда за обжалване на актовете на съда, с които се препятства участието им в процеса. Приетото тълкуване на съдържанието на чл. 344, ал. 2 и ал. 3 НПК, с което се отнема възможността на пострадалия да упражни правото си на жалба срещу отказа на съда за допускане до участие в наказателния процес в качеството на граждански ищец и нееднозначното третиране на правото на пострадалия за защита срещу отказ за участието му като граждански ищец и като частен обвинител, с въвеждането по тълкувателен път на различен режим на защита, няма опора в целите и в основните начала на наказателния процес по чл. 1, ал. 2 НПК и чл. 14, ал. 3 НПК.

Този подход е несъобразен с чл. 122 от Конституцията на Република България за правото на гражданите на защита в наказателния процес и с правилото на чл. 13 ЕКЗПЧОС за осигуряване на ефикасни правни средства за защита на гражданите, чиито права и свободи са нарушени.

Постигането на преследваната цел, свързана с бързината на конкретния наказателен процес, не следва да се поставя извън общата цел на процеса да се осигури защита на гражданите от престъпни посегателства и на основополагащият принцип да им се предоставят всички процесуални средства необходими за защитата на правата и законните им интереси.

С лишаването на пострадалия от правото да обжалва определението, с което първоинстанционният съд не го допуска до участие в процеса като граждански ищец, му се отнема основно процесуално средство за защита срещу незаконосъобразен съдебен акт, независимо от причините които са довели до незаконосъобразния отказ. Това е недопустимо, защото според чл. 122, ал. 1 от Конституцията, гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса, когато са нарушени техни права и законни интереси. Редът за упражняването им се определя със закон. Поради което, лишаването им от основни процесуални права и средства за процесуална защита може да се извърши само изрично със закон, по аргумент от чл. 122, ал. 2 Конституцията на РБ, както и по чл. 414б, ал. 3 НПК. Освен това възприетото разбиране по п. 3 от тълкувателното решение е в противоречие с основния принцип, всеки акт на съда с който се нарушават съществено основни права на обвиняемия и другите граждани, да подлежи на инстанционна проверка за законосъобразност. Тази проверка несъмнено е задължителна когато става дума за съдебни актове с които се ограничават, накърняват или отнемат права на участници в наказателния процес. Не може да има съмнение, че в тази група актове попадат и определенията на съда, с които е отказано участие на пострадалият като страна (гр. ищец) в наказателния процес. При положение, че и прокурорът е лишен от правото да протестира посоченото определение, теза която трудно се съвместява с нормата на чл. 127, т. 3 Конституцията на РБ и на чл. 43, ал. 1, т. 3, чл. 47, ал. 1 и 5 и чл. 317, ал. 2 НПК, определението за отказ се оказва съдебен акт, които по никакъв ред не подлежи на инстанционна проверка за законосъобразност.

Граматическото, логическото и сравнително правно тълкуване на чл. 344, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 НПК и в контекста на целите и принципите на НПК, сочи, че е неоправдано защитата на правата на пострадалия в наказателния процес да се отклонява от общия принцип, че отказът от достъп до съд на гражданите и юридическите лица пострадали от престъплението, следва да се контролира чрез признаване на самостоятелното им право на жалба срещу този отказ. Принципът въведен в наказателния процес с чл. 14, ал. 3 НПК е, че на обвиняемият и на другите граждани, които участват в наказателното производство се предоставят всички процесуални средства, необходими за защита на техните права и законни интереси. В чл. 344, ал. 1 НПК изрично са посочени определенията подлежащи на самостоятелен от присъдата съдебен контрол по реда на глава ХV НПК.Това са определенията, с които се прекратява наказателното преследване, определенията, с които се определя общо наказание, определения по предсрочното освобождаване. Това са определения, които се отнасят до съществена част на делото, за решаване на въпроси по същество. Проверката им по реда на контрола на присъдите потвърждава идеята и целта на законодателя да ги приравни по правно значение с реда за контрола над присъдите, защото те се отнасят еднакво валидно до съществени въпроси по предмета на делото. Тази уредба е напълно противоположна със съдържанието на чл. 344, ал. 2 НПК, предвиждащ необжалваемост пред въззивната инстанция отделно от присъдата на определенията, които са от категорията по движение на делото с всички подчинени му организационни и правно-технически въпроси при условията на вече висящо производство. Тези от тях, които се отнасят до достъпа до правосъдие, респективно до неговото ограничаване, не се намират в обсега на съдържанието на посочените в чл. 344, ал. 2 НПК определения и следователно не се проверяват заедно с присъдата, а в отделен инстанционен контрол. Затова, изброяването в чл. 344, ал. 2 НПК не е изчерпателно, за разлика от това по чл. 344, ал. 1 НПК. По аргумент за противното, в чл. 344, ал. 3 НПК е определена третата категория определения, подлежаща на отделна от присъдата проверка пред въззивната инстанция по частна жалба или протест, по реда на чл. ХVI НПК. В тази категория определения, съдът не се произнася по въпросите по прекратяване на наказателното производство, нито по движението на делото, но с тях се засяга упражняването на процесуални права на страните в хода на процеса, което е съществено и отново в не по-малка степен е свързано с ограничаване достъпа до правосъдие. Следователно обжалваемостта на определенията по чл. 344, ал. 1 и ал. 3 НПК разкрива общия дух на кодекса и концепцията на законодателя за необходимостта да се защитят най-пълно правата и законните интереси на подсъдимия и другите граждани, които участват в процеса, да се осигури разкриване на обективната истина по реда и със средствата в НПК.

Ето защо, отказът на съда да конституира пострадалия като граждански ищец в наказателния процес е пряка последица от ограничаване достъпа му до правосъдие и трябва да подлежи на отделен контрол от присъдата, по частна жалба на основание чл. 344, ал. 3 НПК.

Преследваната от законодателя цел за бързина на процеса не може да бъде постигната чрез отнемане на процесуални средства за защита, каквото е правото на жалба срещу актове на съда, с които се лишава пострадалият от предоставено му право да участвува в наказателния процес. Налице е противоречие и с принципното изискване на чл. 14, ал. 3 и 4 НПК, че съдът е задължен в този случай да осигури на пострадалия възможността да упражни това право. Този принцип не се конкурира с поставеното от закона условие според чл. 64, ал. 3 НПК, разглеждането на гражданския иск да не може да стане причина за отлагане на наказателното дело, но преценката дали първоинстанционният съд законосъобразно, на посоченото в закона основание, е направил отказ да го приеме, принадлежи на контролиращата инстанция. В тази връзка препращането на пострадалият за защита по общия ред в друг граждански процес, не може да бъде способ за отстраняване на допуснатите нарушения при постановяване на необжалваемото определение, с което му е отказано участие в наказателния процес. Упражняването на това лично право зависи само и единствено от волята на неговия носител – пострадалият, респ. от неговите наследници, и затова е неприемливо тълкуването, че съдът в наказателния процес може да разполага с правото на преценка по възможността за упражняването му като алтернативен способ за защита на пострадалия пред гражданския съд по реда на ГПК. Този способ на упражняване права за пострадалия има специален характер на защита в наказателния процес. Свързан е с редица облекчения поради по-интензивната степен на нарушаване на права и интереси от престъплението, отколкото от деликта: неплащането на първоначална държавна такса върху цената на иска; едновременност на разглеждане обвинението и гражданските последици от деянието, предмет на обвинението, което означава и участие на пострадалия като страна в събиране на доказателствата за установяване основанието и размера на гражданския иск, в едно общо производство. Освен това, присъдата на наказателния съд по чл. 372, ал. 2, т. 1-3 НПК е задължителна за гражданския съд по въпросите за деянието, неговата противоправност, дееца и вината, затова при отделното решаване на останалите въпроси, включително при хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е реална възможността за постановяване на противоречиви съдебни актове относно приноса на подсъдим – пострадал за настъпилите вреди от деянието. За юридическите лица, пострадали от престъпление, въпреки предвидената възможност за участието им в наказателния процес само като граждански ищци, необжалваемият отказ на съда ще се окаже непреодолима пречка за достъп до правосъдие и за защита на нарушените им с престъплението права и интереси.

Становището за реализиране на бързина на наказателния процес не отчита значението на другият не по-малко важен принцип за процесуална икономия, според който с решаване на въпросите за наказанието и обезщетението, се реализира в пълен обем принципа за неотвратимост на отговорността, която трябва да понесе извършителя на престъплението. При наличието и на всички посочени в закона преимущества, предоставящи на пострадалия участие като страна в наказателния процес в качеството на граждански ищец, за да бъде репариран за претърпените от престъплението вреди, с неподлежащият на проверка за законосъобразност по реда на обжалване отказ за участието му в наказателния процес, трудно може да се обоснове тезата, че препращането му по общия ред на искова защита, гарантира правото му на справедлив процес.

Особеното мнение е изготвено от съдиите Гроздан Илиев и Вероника Имова.