Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.03.2013 21:50 - Рудо де Рюйтер
Автор: ivanmutov Категория: Новини   
Прочетен: 2552 Коментари: 1 Гласове:
0



 Рудо де Рюйтер, 

Холандия
www.courtfool.info

Еврото е много практична валута, но превръща милиони хора в жертви. Тази статия съдържа опростено обяснение на това, защо еврото не е решение на проблема, разкривайки преимуществата на преминаването към контролираните от държавата пари.

Не, европейското взаимодействие няма да изчезне, ако еврото се премахне!

И, да – с държавни пари ще ни е много по-добре!

В еврото е заложен един нерешим проблем. Страните, които днес изпитват тежки проблеми с дълговете си, ако успеят да ги намалят, орязвайки социалните разходи, най-вероятно пак ще затънат в дългове.

Това е така, защото тези страни са жертви на един фундаментален недостатък на еврото. Преди еврото да влезе в употреба икономистите предупреждаваха, че общата валута може да проработи само тогава, когато всички страни-членки са хомогенни от гледна точка на икономиките си. [1] [2] [3]

Днес нищо не спира гръцките потребители да се отнасят с предпочитание към по-евтините и добри продукти, внасяни от Германия. А когато Гърция внася повече, отколкото изнася, дълговете й растат. Същата закономерност е валидна и за всички други страни в Еврозоната с по-ниска производителност. Те могат да орязват социалните разходи и да приватизират държавните инфраструктура и услуги колкото си пожелаят, но това не може да ги спаси от бъдещите дългови кризи!

Ето каква е причината. Когато потребителите от страните с по-ниска производителност избират по-евтините и качествени вносни продукти, външният дълг на страната се увеличава, а производителността пада. Когато страната разполага със своя собствена валута, тя има възможност да я девалвира. Това прави вносните продукти по-скъпи, а продуктите местно производство по-конкурентноспособни на външните пазари. Дълговете ще намалеят, а производителността отново ще се повиши. Девалвацията беше много разпространен метод преди появата на еврото.

В ситуацията с еврото, девалвацията е неприложима и страните се оказват в капана на дълговете. Обаче, ставайки официално членове на еврозоната, те също се нагърбват със задължението да намалят националния си дълг до под 60% от брутния си вътрешен продукт (БВП), а фискалния им дефицит трябва да остава под 3% от БВП. Ако те превишават тези ограничения, другите държави възприемат това като заплаха спрямо желаната стабилност на еврото. Тези други страни ще им наложат санкции, за да принудят правителствата, натрупали дългове, да вземат подходящи мерки (все едно, че съществува някакво устойчиво решение) и ако това не сработи, другите държави ще предоставят заеми (които, между другото, ще увеличат външния дълг), придружени от сурови условия, като например още по-големи орязвания на обществените разходи – например съкращения, ограничаване на разходите за образование, култура, социални услуги, здравоопазване и въоръжените сили – също и обезателството за продажба на държавно имущество, инфраструктура и услуги! (Помнете това, когато чуете политиците от богатите страни да казват, че искат да помогнат на страните, натрупали дългове!)

Не е случайно, че Гърция, Португалия, Испания и Ирландия днес поемат най-големия удар. От гледна точка на икономиката тези страни не може да се сравняват с държави като Германия! Когато кризата удря Еврозоната, веднага става очевидно, че зоната не е еднородна; има силни и слаби страни. Много от държавите в Европа силно се отличават една от друга, имат много различни икономики с различен производствен потенциал.

Всъщност е невъзможно в такава нееднородна среда, каквито са 23-те страни-членки на Еврозоната, да се поддържа обща валута. Въпреки предупрежденията на различни икономисти, политиците прокараха идеята за общата валута. За поддръжниците на идеята това бе просто въпрос на измисляне на правила и убеждаване на страните да подпишат споразумения, с които да се задължат да се придържат към тези правила. Е, можете да подпишете каквото и да било, но това не значи, че може да направите така, че да се случи невъзможното. Днес двайсет от двайсет и седемте евро-членки не могат да изпълнят условията по договорените бюджетни правила. [4]


 

Разликите в производителността не са просто временни. Има съществени разлики, свързани с особеностите на местния климат, географското положение, плодородието на почвата, достъпността на водата и енергията, разстоянията, които трябва да се покриват и всички останали непроменливи условия. Те в огромна степен определят успеха или провала на икономическата активност. Всяка страна е развила икономика, характерна за условията в нея, някои разчитат повече на аграрните продукти, други на индустрията, търговията, морския транспорт и т.н., което значи, че една обща финансова политика не може да удовлетвори всички отделни държави.


Примерът на долара
?

Често Съединените Щати са споменавани като пример за “успех“ на една отделна валутна зона. Една съществена разлика се крие в това, че всички говорят на един и същи език в САЩ, така че хората могат много по-лесно да пътуват до там, където се осъществява успешна икономическа активност. В Европа миграцията на международната работна ръка е ограничена, не само заради езиковите бариери, но и защото тук има стари държави с население, което е привързано към своите традиции и култури.

Така че е доста спорно дали можем да наречем долара пример за успешна обща валута. [5] От 1973г. насам САЩ са внесли много повече, отколкото са изнесли и, взимайки под внимание спираловидно растящия им и неконтролируем дълг, Щатите съществуват като паразит за сметката на почти всички останали страни в света. Това дори е по-скоро доказателство, че общата валута в една хетерогенна общност не може да се приложи без други държави да се подложат на огромна експлоатация.

Вън от еврото?

Осъзнаването на факта, че еврото няма да проработи, е едно. Има и друго нещо, което е още по-важно. Ще покажа, че просто да се върнем обратно към предишните си национални валути би било много лошо решение. Така е, националните валути пак ще са ни нужни, но ако искаме да избегнем грешките на миналото, ние се нуждаем от пари, които са емитирани и контролирани от правителството (като, впрочем, повечето хора си мислят, че днес е именно така.)

За да се разбере защо националните пари са толкова важни, трябва да разберем какво представляват парите и как работят нещата. Днешните пари са нито отпускани, нито контролирани от правителството. Вместо това – за повечето хора това даже може да изглежда невероятно – почти всички пари днес са били тайно (и в нарушение) създадени от търговски банки. Вие всъщност не притежавате никакви пари в банковата си сметка; имате просто цифри. Тези цифри представляват “илюзия за пари“. В бележката от банката ви се показва какво ви е заел банкерът, но тези пари не съществуват, с изключение на една много малка част. Естествено, докато можете да плащате с тези фалшиви пари, това не ви притеснява. [6] Така или иначе, както ще покажа по-долу, точно тази заблуда в банковата система позволява на паричния поток постоянно да се разширява, застрашавайки по този начин обществото ни. С помощта на прикритите си счетоводни трикове банкерите са взели под свой контрол всички валути по света. Еврото не е изключение.

 

Тайната на парите

Днес по-малко от 5% от всички пари представляват истински пари във вид на банкноти и монети.Останалата част е изкуствено създадена от банките и съществува единствено под формата на цифри в банковите ни сметки. Когато взимате заем от банката, банкерът не ви заема съществуващи пари. Вместо това той просто създава ново количество пари, вписвайки цифри в банковата ви сметка. След това вие трябва да платите лихви върху тези нови пари, които са били “вписани“ в реалността. Често се борави с големи суми. Обикновено когато някой изплаща жилищен заем в период на 20-30 години, той плаща лихви, колкото сумата на заема си. Всъщност, той плаща за две къщи. Една за себе си и една за банкера! [7]

В момента, в който някой купува къща, парите от заема се прехвърлят на продавача. Купувачът ще изхарчи тези пари за други неща. По такъв начин парите от заема започват да циркулират в обществото. Всички пари в обществото произлизат от заеми. Всеки банкер събира лихви върху парите, които създава, а всички банкери заедно събират лихви върху всяка единица пари, която съществува. Ако имате пари в джоба или сметката си, то значи някой някъде изплаща лихви по тях на някой банкер. Когато човекът напълно изплаща дълга си към банкера, парите, които са били “вписани в реалността“ в резултат на заема му, се “отписват от реалността“.

Значи, всички пари са временно явление. Общото количество пари в обществото се състои от остатъчните суми, които трябва да се изплатят върху всички заеми, отпуснати в миналото. Това означава, че общото количество пари, циркулиращо в обществото, е вид хазарт. То няма нищо общо с това, което е нужно за нормалната обмяна на стоки и услуги.

Безкрайна инфлация

По-лошото е, че банките безспирно пускат все нови заеми, по такъв начин създавайки постоянно нови пари. Когато по-голямо количество от тях се използват за закупуването на едно и също количество стоки и услуги, всяка отделна единица пари се обезценява и води до ръст на цените. Това е добре познатата инфлация. [8] Директорът на тази инфлация е централният банкер. Намалявайки лихвената си ставка, той подава сигнал на банките, че те трябва да ускорят отпускането на заеми (при по-ниска лихва хората ще могат да теглят повече и по-лесно заеми) и, обратно, увеличавайки лихвения процент, увеличаването на паричната маса ще се забави.

Банкерите се нуждаят от инфлация

Банкерите се нуждаят от инфлация.[9] Когато паричният поток набъбва, на взелите кредит им става по-лесно да заработят количеството пари, нужно за погасяването на дълга. Това е изгодно на тях, но също е изгодно и на банкерите. Това гарантира, че ще има по-малко случаи на несъстоятелност.

Фактът, че основната сума на заема губи от стойността си, когато изтеглилият го клиент го връща, не притеснява банкера. Парите, изплатени за погасяване на основната сума на заема, изчезват. Помнете, че банкерът създава основната сума като вписва цифри, а в момента на пълно изплащане на кредита той ги отписва.

Що се отнася до лихвите, там е другояче. Лихвите не са част от парите, създадени от банкера и няма да бъдат отписани след изплащането им. Те са приходи за банкера! Да, заради инфлацията лихвените плащания губят от стойността си, но недейте да съчувствате на банкера. Може да не се съмнявате, че той е предвидил този проблем и предварително е повишил лихвената си ставка.

Никаква възможност за устойчиво общество

Инфлацията има и друг много важен аспект. Ако не искате да обеднеете, вие трябва да работите все повече, за да компенсирате постоянното обезценяване на парите си. Ето защо, инфлацията предизвиква постоянното увеличаване на икономическата активност. С други думи, с инфлационната банкова система ние никога не ще успеем да достигнем устойчиво и добре балансирано състояние на обществото. 
 

Финансовата сила

Постоянно растящият паричен поток създава ситуация, в която всичко може да се купи, дори държавата. В много страни финансови групи поемат обществените услуги, за да ги превръщат в източник на постоянни печалби: газоразпределение, електричество, водоснабдяване, транспорт, пощи, телефон, услуги по опазване на реда, затвори, здравеопазване, събиране на смет и т.н. Това е нестихващ процес. Банкерите и финансовият елит взимат все повече инвестиционни решения, явяващи се определящи за състоянието на обществото, докато правителствата взимат все по-малко такива решения.

Това си има последствия. Парите и печалбата днес определят какво е “добро“ за обществото ни. Но това не е всичко. Щом правителствата предлагат все по-малко услуги на гражданите си, те ще губят статуса на широко призната власт. Вместо да бъде институция, която да се грижи за интересите на населението си, правителството се превръща в скелет, на когото е нужно да прибягва до все повече репресии, за да налага кратковременни и недалновидни решения. Вместо да гарантира свободата на личността, днес то позволява и налага следенето на всички граждани, осъществявано от частни и обществени организации посредством хиляди камери, включени към взаимносвързани базии от данни. Гражданите се възприемат като потенциални престъпници, на които трябва да се взимат пръстови отпечатъци и да се завеждат досиета. КГБ е детска градина в сравнение с бързоразрастващите се електронни мрежи за следене.

Еврото

Еврото е валута, принадлежаща на Европейската Централна Банка (ЕЦБ) във Франкфурт. [10] ЕЦБ е притежавана от централните банки на страните-членки. [11] Въпреки, че имената на тези централни банки звучат така, все едно те са свързани с държавата (Deutsche Bundesbank*, Banque de France, и т.н.), всички те са независими от правителствата си и повечето от тях са управлявани от частни съвети. [12] (* поправено на 7-ми януари 2011)

Въпреки частния си характер, ЕЦБ е официален орган на Европейския съюз. Заради точка 7 от статута на Европейската система на Централните Банки (ESCB) и точка 107 на Маастрихтското споразумение, ЕЦБ се радва на пълна независимост. [13]

Обърнете внимание на факта, че тази независимост не идва от някаква логична или организационна нужда, а произхожда единствено от вярването, че само независимите централни банкери могат да управляват правилно паричната система. Е, ако не подлагаме на съмнение това вярване днес, то кога изобщо ще го направим? [14]

Европейското правителство

През 1957 се появява Европейската Икономическа Общност (EИО). Още в началото тази институция страда от липса на демократично управление: парламентът й имал само консултативна роля. ЕИО си поставя за цел налагането на икономическо и политическо взаимодействие между Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург.

През 1967 силите се концентрират след като ЕИО, Еуратом и Европейската Общност на Въгледобивната и Стоманена Индустрии се превръщат в Европейски Общности (EO). Също така, отделните страни-членки губят правото си на вето в много области. След като това бива направено, в играта влизат банкерите. През 1970 Пиер Вернер, влиятелен банкер от Люксембург [15], начертава плана за единна валута.

Бретън Уудс

Пиер Вернер е един от участниците в Бретън Уудската Конференция през 1944, която бива силно повлияна от агресивния дух на Втората световна война. По време на конференцията се създават принципите на световните финанси и търговия. Страните трябвало да закрепят валутите си към долара и да поддържат курсовете им стабилни. Това давало преимущество на международната търговия и финанси. Всъщност, този принцип изразява това, че облекчеността на международната търговия и финанси е по-важна от способността на страните да се адаптират към промените в международната среда. Също така, с помощта на тази спогодба, САЩ биват на практика обявени за “господар на света“, тъй като всички страни стават задължени да нагодят валутите си към долара, докато САЩ са свободни да правят каквото си искат!

По време на същата конференция бива учреден МВФ, както и предшествениците на Световната банка и Световната търговска организация. Господата от Бретън Уудс прекрасно знаели, че по-слабите страни ще пострадат в резултат на плановете им. МВФ, а по-късно и Световната банка, е награден с ролята да предоставя заеми на тези страни. Заемите били придружени с условия, които включват сурово орязване на социалните разходи, последиците от което засягат образованието и здравеопазването. На практика МВФ и Световната банка погребват развиващите се страни в дългова яма. Такъв дълг, че те никога не биха били способни да изплатят лихвите по заема, да не говорим за основната му сума. И веднъж попаднала в безизходна позиция, страната е принудена да продава всичко, което има (в частност руда и нефт), най-често на американски корпорации. [16]

Чужди заеми

Въпреки че на служителите на Световната банка е вменявано друго, заемите от чужбина са най-лошия начин да се “помогне“ на държавите, изпитващи проблеми. Единственото нещо, което те могат да направят с чуждата валута е да купуват стоки от чужбина, затъвайки още повече в дългове по такъв начин. [17]

Единственият случай, в който заемът в чужда валута е оправдан, е когато страната наистина се нуждае от машини или нещо друго, което тя не може сама да произведе, а доставчикът отказва да приеме валутата на посочената страна.

Свободно движение на капитали

А какво разбират банкерите под Евроленд? Банкерите биха изгубили сериозен източник на приходи: клаузите по обмяната на множеството национални валути. За сметка на това те биха получили много по-голям източник на приходи: свободното движение на капитали. Това било предварителното условие по общата валута. То би позволило на банкерите лесно да предоставят заеми на всяко място, където можело да се постига печалба.

Ипотечният бум в Южна Европа

В международен план между банкерите съществуват договорки с редица обезателства за самите тях, “ограничаващи“ количеството заеми, съотнесено към капитала им, което им е разрешено да предоставят. По правило те би трябвало да притежават 8 евро капитал за всеки 100 евро текущи заеми за търговски и индустриални цели. Когато обаче заемите са жилищни, те могат да предоставят двойно повече кредити, съответно събирайки два пъти повече лихви. [18] Доскоро банкерите мислеха, че цените на жилищата ще растат постоянно, така че жилищните заеми изглеждали практически безрискови. По такъв начин в Испания, Португалия, Ирландия и на други места избухна строителен бум. Това, за което забравиха банкерите, е че когато няма достатъчно икономическа активност, хората не могат да плащат за тези къщи. Работата е там че, финансирайки икономически дейности като индустрия и търговия, те биха инкасирали наполовина по-малко лихви...

Помощ!

Гърция вече изпитва на свой гръб какво значи да имаш европейски “приятели“, които предлагат заеми и в същото време налагат екстремни орязвания на държавния бюджет. Тези приятели са толкова сигурни в правотата на решението си, че позволяват на подивялото си куче-спасител МВФ да отхапе своя дял от гръцката трагедия. [19] Между другото, това също значи и че еврото сега е “подпомогнато“ от МВФ. Щеше да е смешно, ако не беше толкова трагична реалност.

Ирландия, Португалия и Испания също изпадат в затруднена ситуация. Докато са обвързани с еврото, те не могат да девалвират валутата си. Еврото сега действа като натрапен невидим обменен курс между страните. Същите страни се сблъскват с двоен проблем. Първо, те трябва да редуцират дълговете си до договорените европейски нива и, второ, те трябва да избягват нови дългове в бъдеще.

Първият проблем обикновено се решава с помощта на строги мерки като суровите орязвания на социалните, културни, образователни и здравни разходи, както и съкращаването на държавни служители, приватизацията на държавната инфраструктура (например, испанските летища) и обществените услуги, рязкото покачване на данъците. Тези мерки са агресивни и крайно несправедливи спрямо обикновените хора, които нямат никаква вина за случващата се трагедия. Много хора ще обеднеят. Имат ли те някакви шансове да се измъкнат от тази бедност отново?

Могат ли нещата да се оправят?

За да се опитаме да измислим нещо, нека погледнем към втория проблем. Как може страните от Еврозоната с по-ниска производителност да избегнат затъването в нови дългове? Е, няма как това да се избегне. Няма как да попречите на населението на страните с по-ниско производство да внасят повече, отколкото изнасят. Дори има логика да се предположи, че те ще предпочетат по-евтините и добри продукти, внесени от по-производителните евро-страни. Това е фундаменталният недостатък на общата валута в един общ пазар, съставен от икономики с крайно нееднородни възможности.

Според мен суровите мерки, които тези страни предприемат днес, стават абсолютно безсмислени,ако те не се откажат от еврото.

Лоши решения

Лошо решение би било връщането към ситуацията, предхождаща еврото, и позволяването на банкерите отново да създадат и надуят валутата на страната.

Някои хора смятат, че ако на банкерите не им се позволяваше да създават изкуствени пари, “вписвайки ги в нашите банкови сметки“, инфлацията би се прекратила. Единственото нещо, което би спряло, е ефектът на паричния мултипликатор от тези банкови баланси. [20] Вярно е, че бихме имали истински пари в сметките си вместо празни числа, но помнете: банкерите се нуждаят от инфлация. По този начин те все така биха продължили да уголемяват броя на заемите, но вместо да създават пари от въздуха, щеше да им се наложи да ги заемат от централната банка. (Централната банка може да създава безкрайно количество пари.) Разбира се, банкерите ще накарат клиентите си да плащат за тази допълнителна цена. Заемите биха поскъпнали, но постоянната инфлация на паричния поток не би се прекратила. (Нито би изчезнала неизбежната “ценова инфлация“, произтичаща от това.)

Друго лошо решение би било да се избере валута, чийто стандарт е обезпечен със злато. Въпреки че такива валути са били използвани в миналото (както в САЩ до 1971г.), парите, които са закрепени за златото, имат много недостатъци. Държавите, които нямат златни мини, биха били принудени да купуват злато (което значи да доставят стоки и услуги на страните, добиващи благородния метал) с единствената цел да притежават национално средство за разплащане. Всеки път когато на пазара бъде пуснато повече злато, те ще се принуждават да купуват повече от него, за да предпазят валутите си от обезценяване спрямо валутите на държавите с увеличаващи се златни запаси. Златодобивният отрасъл, в много отношения, би придобил наднационална власт, по-голяма дори от тази, която днес има Федералният Резерв. Златото няма стабилна стойност. Върху цената му могат да оказват влияние притежателите на големи запаси, като например златодобивния отрасъл и централните банки. Дори голям брой малки купувачи и продавачи, ако се повлияят от страх или алчност, могат да променят цената му. Всички тези ценови колебания могат да застрашат всяка икономика, чийто пари са вързани към златото. То би предизвикало конфликти, подтисничество и войни, по-тежки и от днешните.

Всеки паричен стандарт, бил той златен, сребърен или друг, ще нанесе тежък удар върху съответната валута, както и върху цената на средството, което е избрано за стандарт.

Решението с държавните пари

Повечето хора си мислят, че парите принадлежат на държавата. Така би следвало да бъде. Парите трябва да принадлежат на обществото, а не на банките. Това е единствения начин, по който може да бъде постигната справедлива парична система, и единствената възможност да съществува правителство, което не зависи от банките.

Днес ползваме крайно скъпа парична система и банки, които увеличават капитала си всяка година с помощта на огромни премии. Банкерите ще се оправдаят с това, че капиталът им е нужен в случай, че понесат загуби. Загубите биха били приспаднати от капитала. Е, техният капитал, обективно казано, е огромен, но в същото време покрива само малък процент от непогасените им заеми. Ако загубите са прекалено големи, капиталът изчезва. Обаче, ако разгледаме внимателно международните споразумения между банкерите, излиза, че те изобщо не могат да използват изисквания капитал. Ако те приспаднат част от него, за да покрият загубите си, в балансите им ще останат поне двайсет пъти повече заеми, които не са обезпечени с достатъчно капитал. Така че днес се сблъскваме с банкери, които вместо да понасят загубите си, просто казват на финансовите министри, че им са нужни пресни пари, защото иначе няма да имат достатъчно капитал!

- Държавна банка

Е, можем да сложим край на тази скъпа и ощетяваща система, създавайки държавна банка, която ще бъде единствената банка в страната, имаща право да създава пари. Тя ще създава всички пари, нужни за заемите в държавата, както и за разходите на правителството. Освен това на банкерите не би било позволено повече да отварят балансови сметки, които не са обезпечени с истински пари. Ако банкерите пожелаят, те могат да поемат ролята на посредници при предоставянето на заеми между държавната банка и населението. За това те биха получавали провизии, а не лихви. Също така те биха могли да се заемат със сметките на клиентите от името на държавната банка. По този начин всички могат да запазят банковите си сметки и, като се изключи обмяната в национална валута, в системата на плащанията няма да настъпят никакви прекъсвания. (А ако банкерите откажат да съдействат, държавата ще трябва да създаде свои собствени посредници, например в офисите на данъчната служба.)

Заедно с новата си функция на посредници за заемите на държавата, банкерите пак биха могли да събират (съществуващи) пари, за да натрупват парични средства, които да могат да бъдат отпускани срещу лихва. Тъй като става въпрос за съществуващи пари, тези заеми няма да предизвикат инфлация.

Спиране на инфлацията

Чрез тази реформа правителството би получило средство за спиране на инфлацията. Това, че то има средството, не значи, че то се задължава да го приложи. По-вероятно е правителствата само да забавят инфлацията прогресивно, при което философията “алчността е красива“ стъпка по стъпка би преминала в “грижа за околната среда и бъдещето“. Каквато и форма да възприеме това, на нас няма да ни се налага да работим все повече и повече, само защото така искат банкерите.

- Край на обществените дългове

Ако правителството може да създава парите, от които се нуждаем, националният дълг може да изчезне.

Националният дълг се появява тогава, когато правителството харчи пари преди да бъдат събрани съответните данъци. Днес ние плащаме големи лихви върху боновете, които се налага да бъдат пускани в обръщение от държавата, за да се изплащат тези разходи. Банкерите обичат да инвестират в тези облигации, тъй като носят лихви, практически освободени от рискове. Така, от една страна правителствата ни трябва да повишават дълговете си, за да спасяват банкерите, а от друга – банкерите получават лихви върху тези дългове!

Пенсионни фондове

Другите, които спекулират с лихвите върху правителствения дълг са пенсионните фондове, които извличат от него част от приходите си. Една част от пенсиите, които ни се плащат, идва от тези лихви, които, от своя страна, се изплащат от данъкоплатците. Друга част се попълва директно от осигуровките на трудоустроената част на населението. По такъв начин, поглеждайки отвъд привидното впечатление, че хората заделят пари за старостта си, се вижда, че по-голямата част от парите, които отиват за пенсии, са пари, които работещото население плаща посредством осигуровки и данъци.

Всъщност това е доста логично. Ако просто натрупвате пари и после ги пуснете в обръщение след десетилетия, те единствено биха предизвикали инфлация. Те не биха могли с магия да създадат стоките и услугите, търсени в дадения момент. Това, което може да правите с парите си, когато остареете, силно зависи от работната сила и производителност в този момент.

Друга част от приходите, насочвани за пенсии, идва от чуждите инвестции или, за да е по-ясно, от работната сила на хората в другите страни. От етична гледна точка, това е като финансов колониализъм. Нещо, което не може да бъде повод за гордост.

Затова би било много по-логично да се създаде държавен пенсионен фонд, управляван от държавна банка. Или с други думи, работещото население просто трябва да приеме, че е нужно да се грижи за най-възрастните. Граждани, които искат да пренасочат пенсионните си права от частните си пенсионни фондове към държавните, трябва да получат възможността да го направят.

- Лихви

Много хора смятат лихвите за неетични. Обаче, когато част от лихвите се използва за абсорбиране на загубите от заемите, които не могат да се погасят, и когато остатъка се насочва за обществените нужди на страната, аз не виждам повод за възражения. Втората част от лихвите би намалила количеството данъци, които трябва да се съберат.

Правителството би могло да наложи ред лихвени ставки в зависимост от сферите или видовете инвестиции, на които то иска да даде предимство. Вместо просто да има само един груб инструмент за регулиранe, в лицето на основната лихвена ставка, както в момента правят централните банки, правителството би могло да насочва по-точно заемите и инвестициите в нужните посоки.

Лихвите, също така, са полезен инструмент за подтикване на длъжниците да си плащат навреме.

- Богати и бедни

Днес, предоставяйки заем, банките изискват допълнителна гаранция, която те да могат да вземат в случай, че длъжникът е неспособен да изплати дълга си. По този начин богатите хора могат винаги да теглят заеми и инвестират по-лесно и, съответно, да забогатяват по-лесно. Постоянно разширяващата се пропаст между бедни и богати застрашава обществото ни. На държавната банка няма да и са нужни допълнителни гаранции. Заемите, които тя предоставя, могат да бъдат сравнени с данъчно задължение. Ако то не бъде погасено, към него може да се избере сходен подход. По идея, бедните биха имали възможност да теглят заеми и инвестират толкова лесно, колкото и богатите.

Както бе вече обяснено, в среда, в която отсъства инфлацията, изплащането на заеми е по-трудно. Обаче, това може да се компенсира от факта, че лихвените ставки могат да остават по-ниски, тъй като повече няма да ни се налага да допринасяме за скъпата и безполезна капитализация, извършвана от частните банки. Освен това, когато се наложи, чрез данъчната политика може да предложат и допълнителни компенсации на кредитополучателите.

- Скъпо ли е излизането от еврото?

Някои политици се опитват да плашат хората, настоявайки че излизането от еврото би било прекалено скъпо, че това би върнало икономическото развитие назад с много години, и така нататък. Е, като начало, държавите няма да спрат да търгуват с дадена държава само защото тя е излязла от еврозоната и има нова валута. И ако тази страна премине към държавни пари, то разходите по тази промяна са в по-голямата си част организационни и по-скоро незначителни в сравнение с постигнатите преимущества.

Всички пари, нужни за валутната промяна, държавната банка може просто да напечата от нищото. Всички евро, намиращи се в обръщение в страната, могат да бъдат изкупени от държавната банка чрез емитирането на нови пари. Тези евро могат да се съхранят от държавната банка като стратегически резерв и с цел плащане за вносни стоки.

Правителството ще може да откупи най-необходимите инфраструктури и обществени услуги. Възстановяването на множеството раздробени енергийни, пощенски, телефонни, железопътни и други услуги в национални предприятия със сигурност ще позволи те да станат по-надеждни. В тези важни услуги качеството и обслужването трябва да бъдат водещите принципи. Това не значи да се върнем към прашасалите държавни предприятия от миналото. Държавните предприятия могат да бъдат модерни и добре управлявани и – защо не – да предоставят много по-добри обществени услуги в сравнение с частните, които преследват печалба.

Не казвам, че всички тези промени са лесни за правене. Но ако искаме да създадем устойчиво общество, в което демокрацията и свободата все още ще значат нещо, когато децата и внуците ни остареят, тогава това е пътеката, по която трябва да поемем...


КЛИКНЕТЕ ВЪРХУ ТОЗИ ЛИНК, ЗА ДА ПРОЧЕТЕТЕ ОКОНЧАНИЕТО НА СТАТИЯТА

Авторско право: Тази статия може да бъде копирана и препечатвана с некомерсиална цел. Благодаря Ви за посочването на линка към оригинала на статията:http://www.courtfool.info/en_Out_of_the_euro.htm





Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ivanmutov - за еврото
15.03.2013 21:52
супер статия
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivanmutov
Категория: Новини
Прочетен: 221379
Постинги: 194
Коментари: 15
Гласове: 41
Архив
Календар
«  Февруари, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728